Deception

Облаците са ниско, толкова ниско, че човек придобива чувството, че само трябва да протегне ръка и ще стигна до горе. Същевременно са толкова ниско, че жалките хора вървящи под тях биват смазвани, с някакво тъмно напрежение всичко натиска съзнанието им. Никой не може да си спомни, кога е виждал за последно слънчевата светлина, кога е поглеждал някого с усмивка.
Вървя към мостът на калната река. Пътят е разбит, мръсен, краката ти неволно затъват с всяка крачка, въпреки усилията да стоиш на “сухото”. Виждам познатия бряг, ставащ все по-малък всеки ден, всеки ден реката откъсва по още една малка частичка от него, сушата намалява, докато един ден ще остане само калната река. И ще забрави, че някога тук са живели хора. Направеното от ламарини недовършено мостче се слива с общия кално-сив пейзаж, тук таме провесените стари черги подсказват, че вътре обитава някой. Преди много години, когато мостът е бил построен за първи път, това е бил най-обикновен покрит мост, служещ с полза на хората, искащи да преминат бистрата и чиста река. Сега, никой не търси, никой не се интересува какво има на другия край на брега. Влизайки под разбитите ламарини, мярвам нещо различно. Нещо моментно. Премигвам и не вярвам на очите си. Виждам я. В черното и палтенце, с русата й коса, тя се е облегнала на оградката, паднала в този свят по случайност, като слънчево петно в тъмна стая. Стъписан, искам да я заговоря, да й кажа нещо. Но не мога. Думите не се отронват от устата ми, поглеждам я още един път и влизам под “покрива”. Стигайки до края, виждам на пода да лежи Здравко. На него мога да говоря:
-Ела! Ела да я видиш! Тя е тук!
-Кой? Абе я се махай тъпак, кво ме занимаваш с глупости? Махай се.
-Ела да видиш! Василена е тук! Тук!
-Василена? А, тук ли е? - в очите му проблясва пламък на заинтересованост, но… не това е отражението на моите очи.
-Да, тук е! На края на моста! Ела!
В този момент заплющява дъжд. Силен, пороен дъжд, с толкова едри капки, че даже те боли когато те удрят. Тичам да я викна под покрива, да я укрия. Устата ми отново не се отваря, хващам я за рамо и я дърпам навътре. Тя ме поглежда, поглед в който не мога да различа радост или досада изпитва, само издава някакъв звук и се оттърсва от ръката ми. Влизам под покрива отново. Обръщам се за секунда, да потърся нещо да й дам да се закрие или просто да избягам от вида й. Когато пак погледна на мястото, където беше тя, там вече няма нищо. Виждам отдалечаващия се силует, русата коса и бежавия шал, грижливо запретнат около врата й. Хващам веднага първата ми попаднала чанта и тичам след нея.
Вече не я виждам, Стигам до кръстопът, стотици хора вървят по делата си, в центъра на града съм. Бутам се в случаен минувач, чантата ми пада и разпилява хилядите неща, които бяха вътре по целия паваж. Трескаво смачквам грижливо прибраните от някой по-рано използвани билети, изправям се и я търся с поглед. Безуспешно. Вниманието ми е привлечено от високата сграда, която се извисява над всичко. “От горе ще мога да я видя!” Запъхтян, тичам на последния етаж, и поглеждам през прозореца. Ето го, ето това е моят блок. Взирам се продължително към калните асфалтови пътища, с надежда да съзра русата главица, бежавия шал. Ето го! Слизам, прескачайки по 3 стъпала наведнъж.

Събуждам се. 6:50. Време за ставане. Горещ душ. Кафе. Усмивка и мили думи от майката:
-Добро утро, сине!
-Мммххм…
-Ето хапни кашкавалче, за тебе е - подава ми парчето от нейната чиния - пийни кафе.
-Благодаря.
7:20. Сядам пред компютъра и пиша това. Тежестта я няма вече, усмихвам се. 7:50. Отивам на училище.

I am running from something, I don’t know
I am searching for something, which way to go?
I am trying to separate what’s real
I’m running in a wheel