Веднага просто ми докарва една неснимаема усмивка на лицето, само като я слушам… Говорихме си днеска с майка ми, защо арабистика наистина. Най-вече за да не си задавам въпроса “Ами ако бях учил това, къде щях да съм сега?” след време.
Умирам си от кеф просто като го слушам тоя език, необяснимо е. Обичам да общувам с такива хора, отново необяснимо. Различното ме притегля. Пък ако се окаже за лошо - винаги може отначало.
Всеки ден лайната стават още по-големи, а обувките ми смаляват, не смогвам ги настъпвам. Т’ва КСК не е шега работа, сериозно почвам да мисля, че съм лабилен и ми трябва преглед при специалист. Още 20 дни останаха, след това ако продължава така… ще мислим по-обстойно.
Хубава новина за деня - къщата в Русия май остава за мен, което значи… някой ден, може би… а мечтите това да е по-скоро стават все по-силни. Минават мисли за саботиране на изпити, една майна на все и вся както се казва и чао какао. See you in another life, ако върже.
Ебати глупавото. По-принцип не изпадам в депресии. И т’ва не е депресия, а глупости, пълни глупости.
Връщам се към нормалното. От колоните отново дъни In Flames ( много обич ), пак ще се захващам с някакво MMO, сиреч пак ще бягам от тая реалност, по един или друг начин… След изпитите разбира се.
Мисля да се похваля, леко по-леко изчезва ужасния ми ( за мен ) недостатък, онова подобие на рицарски комплекс, все да помагаш на някой, който не му е добре, все да търсиш счупеното момиче и да искаш някак си да я поправиш. Сега съм доста отегчен от “проблемите” им, да си чупят главите както искат, силните оцеляват сами. Това правим всички по цял ден, оцеляваме, а в промежутъка между “борбата” си правим кефа. Както днес - взех си дипломата, видях се с класа, играхме карти. Би трябвало да ми липсват.
В това е и интересното, трябва да ми липсват, да ми е поне малко кофти, че с някои от тях наистина никога повече няма да се видя. Трябва, но не ми е. Постигам ли лека полека целта си? Мисля, че успявам, бавно, но сигурно.
Защо на вълка му е дебела шията? Защото е сам.
There’s nothing to say. С тези думи започна един от най-великите сериали на всички времена, тези думи ползвам и аз, когато някой иска да му разправя “как беше в Русия?”. Случайните навлеци успявам да разкарам с тия думи, но добрите приятели очакват някакви дълги разкази, душевни истории, да им кажа колко са ми липсвали в Русия. Да, ама как да го правя, да лъжа и себе си и тях ли? Звучи гадно, но никой не ми липсваше, абсолютно никой, нищо не ми трябваше от оставеното в България, нито хора, нито предмети.
Адски… тъжно. Не съм успял да направя толкова значими контакти за съзнателния ми живот явно, че да не мога да съм без тях дори и месец. Даже Десислава и Лили просто бяха някакви бледи спомени на всичко, към което не искам да се връщам… За сметка на това обаче в момента направо се разкъсвам от вътре по невероятно простия, даже глупав и хулигански начин живот там.
Вкъщи? Кое всъщност е вкъщи? Много неприятна ситуация, когато не можеш със сигурност да посочиш място или дори държава, където се чувстваш “на място”, където си частичка от пъзела и просто падаш на своето място и носиш своята тежест - каквато и да е тя. Не пожелавам на никой дори да се оказва пред вратата от такива мисли, всичко е толкова “бау” и “мяу”, че няколко седмици вече не мога да разплета кълбото от глупости, дето ми се въртят в главата. Понякога ми идва да тегля една майна на всичко, да ударя 100 грама (няколко пъти) и да забравя. Но така постъпват слабите хора, а аз уж претендирам за нещо повече. Auu
Вот и осталось лишь снять усталость
И этот вечер мне душу лечит
Зеленоглазое такси притормози притормози
И отвези меня туда
Где будут рады мне всегда всегда
Там и не спросят где меня носит
Там я-то знаю все понимают
Зеленоглазое такси притормози притормози
И отвези меня туда
Где будут рады мне всегда всегда
Защо съм толкова уморен, отегчен от всичко? От всеки? Жалко и безинтересно ми е да си говоря с приятелите ми, да ми споделят абсолютно плоското от моя гледна точка ежедневие, лишено от всякаква емоция, затворено в ограничения технократичен, глобализиран от отвращение свят… Не съм хипи, но се чувствам като в клетка, затворен, липсва ми свободата, онази особенна свобода на духа, която мога да усетя само там. Отношенията между хората са си отношения - без завъртане, без премълчаване - искрено, очи в очи. Всичко е много по-лесно, не харесваш някой, теглиш му една майна, привлича те някоя момиче - просто я прегръщаш и тя евентуално отвръща със същото…
Още ден-два и ще ми мине това влечение, пак ще ме увлече това гадно блато, наречено София, с уж “проблемите”, но с липсата на най-елементарни, прости човешки нещица… Но докато мога да правя разликата, ще си поствам про-руски настроението постове… Това е нов вид любов за мен - не към предмет или жена, а към нещо по-голямо, нещо много, много по-значимо, нещо всеобщо признато (за съжаление отричано от Запада, та и от България в тоя тон), нещо много, много по-истинско и вечно. Хубаво е да обичаш така, знаеш, че винаги ще срещнеш хубавото отношение на другата страна, винаги може да затвориш очи и да се пренесеш там…
Направо като по вицовете… веднага стъпвайки на българска земя ме обкръжиха разни цигани с предложения за носене на багаж, а в таксито просто беше рай - шофьор по джапанки, без да пита пуши в колата и естествено без да пита пуска Веселина и надува някоя от класиките на Азис. Не че не ги харесвам, но ситуацията стана направо крилата, като забелязах, че съм се качил в някакво не особенно легално такси, въпреки всички лепенки отвънка. Както и да е, балански полуостров, какво може да чакаш още.
Едва ли ще помогне с нещо, ако го напиша, извикам, кажа или каквото и да е… Искам да се върна в Русия.
