Let it rain

Кафенца…

Забравих това удоволствие от хубавото заведение, с приятната обстановка, музичка и приятели. Най-приятното в цялата работа е, че заведението се оказа много близо до нас и мисля го посещавам честичко, с Здравчо. Седяхме, цъкахме бирички и си говорихме… Колко много общи моменти сме прекарали с тоя човек, някак си нереално ми изглежда, но всъщност е така.
Идва лятото. С него и хубавият живот, поне за мен. Но трябва да се потрудя, за да мога да се веселя, без да има някакви задни мисли, що делаем един вид. По-малко от 3 седмици остават… А училището свърши вече.

Old, damn old

Не си спомням да съм говори лс някого за това. Преди година, може би повече, имаше моменти… в които се чувствах стар. Много стар. Звучи абсолютно абсурдно, но просто така се възприемах, не ми беше до простите безинтересни шеги на околните, не ми беше до влюбените в парка, не ми беше до всякаква музика, освен стария rock n roll… А идвайки си на думата, да спомена, че се сдобих с прекрасното албумче Top 500 of Rock n Roll Songs. Нещо наистина впечатляващо.
Напоследък за релакс, всъщност по принцип слушах само psytrance, uplifting… Релаксира, повдига те над мислите за ежедневните проблеми и несполуки, но само толкова. Качва те до определено ниво, блокира ти ума и чуваш само откъслечни звуци, без да се замисляш, защо, как… Друго си е с рока. Спомням си нощите на морето, когато уморен след дългия ден, се прибирах тихичко в стаята на 2рия етаж, пусках си Led Zeppelin примерно и достигах до някакви такива състояния на съзнанието, не мога да ги опиша. Нахлува в главата ми и спомена от последната нощ, в която пътувах вече от Приморско към София, слушайки Pink Floyd - Comfortably Numb. Тъжно, красиво тъжно ми беше. Не, не плаках, но беше наистина… нещо незабравимо като преживяване. А сега го изпитвам наново. Но този път не се разделям с 2 месеца, прекарани сред непознати, но обикнали ме хора, а с 5 години… 5 години с класа. Добри, лоши, няма да ги съдя, но това е времето, което си спомням най-добре, времето в което се оформих в това, което съм сега. Няма да давам и определения на хората от класа ми, въпреки всичко, те са тези, с които споделях, скрито или понякога направо стоварвах върху тях емоционалния си товар, всичко което ми се е случвало от 2002ра насам се е отразявало и в поведението ми към тях. В началото си мислех, какво щеше да стане, ако можех да бъда в друго училище, с други хора… Дали бих бил толкова доволен? Не разбира се, сега осъзнавам, че не бих заменил сегашния ми клас с нищо друго на света.
Ако бях другаде, нямаше да я има Надя. Нямаше да го има и Иван, чиято “вина” е запознаването ми с Пловдив. Нямаше да ги има Миро, Здравко, Ясен, хора повлияли ми толкова много. Нямаше да се запозная с г-н Семерджиев, г-н Плачков и още много други учители и хора. Всичко това ме направи такъв какъвто съм сега. И се харесвам. Много.
Остава един месец до изпращането ми, окончателната раздяла с повечето от тях. Няма смисъл да съжалявам, правя равносметки, преценявам на кантар всичко… Просто си спомням красивите и хубавите моменти, приемам, че така трябва и продължавам напред. I’ve got another thing comming!

Deeply Disturbed

Трябва да се чувстваш зле. Понякога. Така ще може да отличаваш лошото от хубавото, по най-добър начин. Now I’m deeply disturbed and I’m deeply unhappy…

не мисли…

Слушам си сега музичка… Freemasons. Какви хитове пускат тия двамата англичани напоследък… Разбивам се направо, музиката, ритъма, как подбират всичко, че успяват да изкарат огромна усмивка на лицето ми и да ме накарат да забравя всякакви неща, за които не трябва да мисля в момента и само да се радвам… Красота. Гледам си Skype-а - повече от половината имат някакви… замислени note-ове, за приятелството, любовта, болката и какво ли още не. Мисля си, как когато се оставиш на тия мисли, да те погълнат, да ти липсва някой, да ти трябва някой, просто се отваря по-голяма и по-голяма празнина, не намираш вече хубавото в малките работи… искаш повече и повече, все не ти стига. Глупости наистина. Same thing, sun shines…
Та музика като тази, ме сменя, дава път на детската небрежност, старческата пренебрежителност и младежката прозорливост. Прекрасно:

Култура…

Днес цял ден ме преследва една песен. Където и да отида, каквото и радио да слушам, все тя, та тя… Най-накрая видео за любопитните.
Седя си днес аз в кафето на Съюза на Българските Художници и слушам как си говорят Катето и Салина. Двете девойки са свързани с музиката, с културното… Дали от самото място, където бяхме, дали повлиян от техните разговори за начина на пеене, разни арии, нотни страници, мецо сопрани (даже не знам с дефис ли се пише тва) и общо взето неща свързани с класическата музика, театъра, Консерваторията и т.н. се почувствах много… ограничен. Изведнъж се сетих, че идея си нямам за какво става дума, а само с интерес гледам как оживено обсъждат колко е трудно да се премине от долен в висок тон, с някво начупване ли к’во беше… Трябва да си попълня знанията по тая тема, да ходя повече на театър, да слушам класическа музика… Защо ли ще попитате вие? Защото обичам и искам да зная. Дори и да не ми потрябва.
А сега за песничката… Слушайки я, нещо отвътре започва да блъска лудо по гръдната клетка, да иска да излезе, да бъде на слънце, да седи с приятели (и Деси) примерно на морския бряг…. AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAaaaaaaa. Броя дните, още само… хех, 50 дни и отивам в Пловдив, нощните разходки по тепето, дискотеките или простото наргиле в компанията само на Лили и Ice-a…. И тая песен, много пъти тая песен! Предвиждам летен хит. Ако стане - прекрасно.

Дуализъм, нагоре

Са си слушам и мисля. Как може да е толкова зле оригинала на Beautiful Liar, а ремикса на Freemasons да е толкова красив? Всичко си зависи от ъгъла, който гледаш предполагам.
Тия курсове по руски ми се отразяват повече от добре. За първи път от бая време бях поставен в среда от напълно непознати и нови хора, всеки с различията и интересите си. Хареса ме, аз ги харесах, хубаво изживяване е. Понаучих, колко ми е лек живота в момента, как това, което си мислех че е “гадно” и трудно всъщност е… нищо. Хубаво е, че се убеждавам все повече и повече в тва. Какво предстои… хех.
Новия преподавател, Любомир Ботевич също е… култов тип. Ерудит, забавен, интересен. Харесва ми. Научих много нови неща за тая 1 седмица… лееко ми беше намекнато, че малката капка самочувствие, дето я имах, всъщност е изобщо необоснована, че нищо не мога да правя и не ставам за нищо, ама поне тва всичкото не дойде от въздуха а… си беше реално обосновано и истинско. Но не падам духом, нито пък духам паднал, а вадя изводите и лягам над книжките. Планове, мечти, идеи, мисли… всичко по дяволите. Ма тъй е по-добре, no expectations - no dissapointments.

Real joy

Сега ми е добре, много добре. Не си спомням кога за последен път наистина ми е било толкова леко, приятно, уверено в себе си. Не ми трябва да слушам някаква музика, специално за да ми е добре, а си пускам това, което наистина обичам и му се наслаждавам. Напълно, максимално, на всички нива. Емоционално, физически, психически… Размазвам се.

Static-X братоооооо…

zug zug peon

Днеска се усетих като няква машина. Робот even. А може би просто натоварен човек. Цял ден се возя по некви автобуси, говоря с странни непознати хора, намирам некви общи неща с тях, забавлявам се като цяло. Яко учене по между всичко тва, някви знания… А и времето беше едно топличко, хубаво… Харесва ми тоя начин на живот честно казано, така мога да оценявам наистина моментите, когато съм свободен, седя си вкъщи или просто спя :)