Well… даже не знам откъде и да започна, но наблюдавам една странна особеност в последните ми постове, пиша в някакви часове, в които добрите 12токласници вече спят и сънуват за процента на третичния сектор в икономиката на Западно-Тракийски Регион, я се опитват да запаметят владетелите на трите български владения след края на Шишмановци или пък решават насън онея яките задачи от стереометрията, имаш на разположение една страна, намери обиколка, апотема, площ, височина, медиана, виновника за войните в Африка, симетрала, големината на ъгъла при пресичане на ъглополовящите… и други такива красиви работи.
Разбира се, аз не се занимавам с това, а се опитвам да се разсея колкото се може повече, да не мисля за нея… Казваше ми Деси, не се занимавай глупако с момичета тая година, не си нито Валери Карамела, нито си умен, нищо няма да получиш, а само ще страдаш, а с известна доза от ония гадния късмет, който винаги се стоварва на талази върху теб когато ти се случи нещо лошо, може да успееш да нараниш и още някой. Е, мисля че със сигурност мога да кажа, че Деси грешеше :)
Усещам как вече и досаждам много силно (на девойката де, не на Деси), да не говорим за сестра й, мамка му, защо проявявам тази човешка черта толкова силно, а не мога да проявя поне един път някое хубаво качество… Просто искам да си говоря с нея мамка му, да разбера болките и проблемите и, да бъда за нея човек на който може да се облегне… Не напразно някой от великите типове от миналото, който предполагам цитират много е казал “Love is the need to be needed”. И е прав, мамка му. Ужасно прав.
Имало друг. Странно защо, това не ми създаде онази ужасна депресия, в което по принцип изпадах след подобни думи от други (да не съм пораснал? нее, изключено), почуствах се devastated за… може би половин минута, няма и толкова. Всичко беше прекалено красиво, нещо което никога не може да ми се случи на мен, за да е хубаво. Мразя да пиша така, като някой емоционално нестабилен 14 годишен, “никой не ме разбира” и т.н… Предполагам все ще се появи някой да напише “абе споко, сега така ти се струва, ще пораснеш и ще се оправи всичко”, най-странното е, че го знам вътрешно в себе си, за всичките безсполезни години на моето съществуване едно от малките неща, които научих е, че старите винаги са по-мъдри, друг е въпроса дали ще се възползваш от този извор на знания и решения.
Караше ме да се чуствам божественно… Последните два дни от училище бяха абсолютно ужасни, school/friend/family/worldwise, но нищо от тези глупости не ми се отрази за повече от едно мигновение, просто се усмихвах и си казвах “ти нищо не можеш да промениш”. Както е и положението със ситуацията в която съм в момента. Ужасно не искам да я поставям в положението “избирай!” или въобще да й слагам главата в тоя облак от чуства, като знам какви други, реални, проблеми които могат да се отразят на живота и в по-продължителен аспект има и трябва да се справи с тях, по някакъв начин, поне дори за постигане на вътрешно спокойствие.
В момента си мисля, че това може би е голямата ми драма… Прекалено практичен съм, хладно реалистичен, силно песимистичен. Правя не каквото би било най-добре за мен, а това което е по-практично. Много лесно ми бе да й кажа отговори ми с “да” или “не”, много лесно ми беше да и излея още куп неща на главата и да я объркам тотално, разваляйки и празниците (то има ли накъде повече всъщност :/). Но не го направих. Това разбира се предизвиква някакво приятно чуство в мен, че съм направил не това което искам, а това което трябва, знаейки, че все пак възможността нещо да стане намалява все повече и повече, че който и да е онзи другия, тя ще го вижда по-често (i guess), ще ме забрави… Но така е по-лесно, по-малко болка ще има. И за двама ни. Няма да се впускам в екзестенциалната дилема, екстраверт или интраверт е по-лесно да бъде един човек, че да има вътрешен покой, просто ще го спомена, като идея някой ден след месеци/години да порасъждавам какъв съм бил сега и какъв ще съм тогава.
Доволен съм от постигнатото с нея, за първи път можех да изкажа чуствата си свободно, без страх, че от онази страна нямаше да ме разберат, за първи път не срещнах автоматичното отблъскване, за първи път получих надеждата, че може да стане и нещо реално, материалистично.
Всъщност споменах ли, че с нея общувам само по Skype? ;)
Утре е Коледа, днес е Бъдни Вечер. За съжаление, единственото нещо, което ме кара да твърдя това, са червените дати в календара. Christmass spirit, my ass.
Ако по някаква случайност четете това и то не ви говори нищо - бъдете щасливи, че не ме разбирате и шансът да се замислите някога над такива неща е нищожно малък и спете спокойно. Ако пък разбирате нещо, хващате оскубаната птичка на мисълта ми и се зачудвате, ”аджеба, тоя има ли нещо предвид?” - недейте, бъдете щасливи, че не сте такава отрепка като мен и спете спокойно.
