За щастието

Събудих се към 10-10:12, твърдо решен днес да направя нещо, което не съм правил никога преди, да скоча с бънджи например или ако не това, поне да се задоволя с малкото, да напиша някоя глупост в блога или нещо в тетрадката по история, ей тъй, за разнобразие. Чувайки псевдо полифочничната мелодия на изстрадалия ми телефон, който вярно изпълняваше единственото си предназначение на будилник всяка сутрин, а понякога и за някой друг изсмукан от пръстите на някой случайно спомнил си за мен човек SMS, натиснах до болка позната комбинация и преместих с още 15 минути напред времето за ставане, с сръчност на която и жонгльорите в цирка биха завидели. Отново потъвам в нещо средно между сън и реалност, мъча се да се върна в съня, от който за съжаление бях изтръгнат, знаейки че това няма как да стане, просто затварям очи и си мисля за хубавите моменти, които не искам да изпускам, поне не още няколко минути. Отново чувам позивните за ставане, но усещайки студа по върха на пръстчетата по краката ми, отново се свивам на топка под одеялото, с ясното съзнание, че ще загубя поне още час, час и половина, но слагайки отметка в съзнанието си, че може би утре ще стана навреме, няма да изключа телефона, няма да се скрия под завивките. Може би утре.
Цялата ранна част от следобеда прекарвам в кроене на планове, как ще направя това и това след малко, когато обядвам, когато баща ми иска да седне на компютъра, когато се върна от някъде си, макар че да знам, че просто повтарям шаблонът на дните ми, от … както имам компютър. Проверявам по 10-15 пъти едни и същи сайтове, седя загледан в листата на Skype, чакайки да се появи една приятелка и пак и отново всеки ден опитвам да я убедя в разни работи, но тя все не успява, или не иска да ми повярва. Както и да е, тук няма да става дума за нея.
След вечеря решавам да поиграя малко някоя игра, която съм пускал стотици пъти преди това, в която всичко е до болка предсказуемо, но лесно и незатормозяващо. Пускам си я и поради факта, че не мога да слушам музика “ей така”, а трябва да я имам като някакъв фон на нещо което правя. Благодарение на този факт съм успявал да изслушам и вникна в толкова велики творби на толкова велики музиканти… Усещам, как в момента няма нищо и никой около мен, освен тази музика, всъщност движенията с мишката и неохотните натискания на клавишите са се превърнали в безмълвен фон на прекрасния подарък, която тази съща музика ми дава в момента. Не мисля за никой, не мисля за нея, не мисля за бъдещето, не мисля за миналото, аз съм тук в този момент и съм щаслив. Сам по себе си. Щаслив.
—
Звънеца на оставения още от баба му телефон издрънча, отблъсна се в празните стени на главата му и излетя от нея. Макар и вече да задминаваше 16:00 часа, Адри все още се търкаляше измежду Бог знае кога сменяните за последно завивки в малката гарсониера, ставала свидетелка на какви ли не странни събирания. Споменът за предишната нощ даже не се бе и опитал да остави следа в плоския като топка за боулин мозък на дилъра, зает в момента с пресмятането на печалбата за тази седмица и чудейки се колко ще трябва да бутне днес на полицаите от 3то РПУ. Изведнъж стреснат, той дочу глъхия тътен идващ иззад входната врата, грабна бухалката, някога открадната в юношеските му години, когато все още беше едно нормално дете, трениращо бейзбол в клуб Спортист. Поглеждайки през шпионката, той видя че това беше просто дебелият му съсед, тропащ с някакви столове, които изнасяше от апартамента си. Поемайки въздух с облегчение, Адри погледна батата си и видя все още задържалия се по някакъв странен начин надпис “29.06.98 - 6:5″. Спомни си тази игра. Бяха в горещия Козлодуй, играейки в една незначителна игра от българското първенство за младежи до 14 години, на една поляна, наречена гордо от треньора на тамошния отбор “игрище”, с възглавници вместо бази, някакви странни насипи от груб, строителски пясък за питчърско възвишение и нито едно място за да се скриеш в тая адска жега. Адри стоеше на първа база, пост който беше извоювал не толкова поради добрите си умения на посрещач, а по-скоро поради липса на кадри и някакъв странен респект от треньора, който в него виждаше един лоялен човек, макар и да не знаеше защо малкото тогава русокосо момченце беше напуснало предишния си отбор. Течеше последния 7ти ининг, базите бяха пълни, а Миран, питчъра на отбора с нечовешки усилия за 13 годишното си тяло беше успял да изгори един играч от противниковия отбор.
Динко, най-добрия батър по онова време в лигата, дали поради факта, че треньора на Козлодуй лъжеше за годините му и все успяваше да го задържи в игра всеки следващ сезон, дали поради наистина добрите му качества като играч, беше истинско страшилище за всички питчъри. Огромен, изпълнен с сила и някаква странна провинциална злоба, с която са изпълнени неуките хора малките градчета, неговия замах беше в състояние да изпрати топката толкова далече, че дори и аутфилдърите на отбора на Адри да не бяха получили топлинни удари, едва ли щяха да успеят да направят нещо. Миран замахна с сетни сили, но умората си каза думата и топката, вместо да изпълни перфектната крива и да залъже погледа на Динко, полетя право в досега на ръцете му. Дали стъписан от това, че съдбата му подарява толкова лесна топка или се беше зачудил, да не би да беше това някакво ново странно мятане, козлодуйския титан замахна и уцели топката в перфектен флай, който полетя право към първа база. Всички замлъкнаха, гледайки как топката се скрива зад слънчевите лъчи, рънъра на първа база забрави най-елементарното правило, на което учат всички сукалчета в бейзбола и тръгна да тича през глава към втора, а Адри най-хладнокръвно хвана топката във въздуха и стъпи на базата си. Съдията извика “OUT” и в този момент отбора на Спортист изригна, мачът беше спечелен, Адри беше героят, успял да приключи агонията и на двата отбора в този ужасно горещ, парещ като пясък следобед. Всички се струпаха да го поздравяват, всички се радваха на това което той успя да направи, той беше значим за тях, те го обичаха…
Всичко това мина за не повече от 5 секунди през съзнанието на 22 годишния младеж, той осъзна, че е щаслив. Спомените му бяха донесли това прекрасно чуство, в което не мислеше нито за полицаите, които щяха да го разпитват след няколко часа, нито за приятелката си, която не знаеше с какво се занимава той, нито за съученика си, на който тази вечер щеше да продаде. Тъй щаслив, той се наметна с тънкото якенце, оставено в подарък от майка му за 18тия рожден ден, излизайки от панелката напипа с ръка скривалището на бял прах зад парното на 16тия етаж, взе количеството, което трябваше да му стигне за лична употреба тази вечер и реши да разкаже на Мария, кой е той всъщност.
—
Прибирайки се от работа, Сандра се качи в таксито, зарадва се като видя познатия и Мартин, който я возеше по няколко пъти в месеца и се отпусна на задната седалка, без страх, че нещо може да и се случи в тази нощ. Съзнанието и беше напълно освободено от всичко, единственото нещо, което имаше значение в света й в момента беше възглавницата, в която жадно ще потопи глава, когато се прибере.
На врътата се звъни. Брат й пак си е забравил ключовете. Но тя не му се сърди, това е сигнал, че трябва да става за училище. Става от леглото си, отваря му, затопля оскъдния обяд, оставен от майка им преди да излезе сутринта, взима дамската си чантичка, цигарите и една запалка, подарък от гаджето й и се запътва към училището, намиращо се на 100 метра от апартамента, в който живееха. Осъзнава, че закъснява, но не се опитва да ускори хода си, защото трябва да изпуши тази цигара, нужна й е, за да успее да преодолее и първия час по математика, в който не трябва да спи, за да може да научи новините за миналата нощ от приятелките си, да види класната си ръководителка, да намери нечий mp3 плеър, за да има какво да слуша до края на деня. Успява да стигне преди да е влязла учителката все пак, макар и с 10 минути закъснение, вижда че дневникът е на чина й и решава да го прегледа, колкото да има готов отговор, ако някой я запита как се справя. Празният и поглед минава по страниците: “3, 4, 2, 2, 4, 3, 5, 2…”. Усмихва се, това за нея е без значение, осъзнава това което е и не се опитва да се подобри. Часът минава скучно, вторият бива проспан, а приятелките й отиват на кафе до края на деня. Тя излиза с тях, разговарят си за новия колега в нейната работа, за купона в петък, на който ще бъдат всички, за новата песен на Анелия, за новите гримове на Avon. Това и доставя удоволствие, тя е щаслива. Щаслива.
—
Той мразеше всичко. Кучката, която му бе разбила сърцето, приятелите които му слагаха този факт пред очите, фактът в който не искаше да повярва, макар и да знаеше, че не може да нарече “връзка” отношенията си с тази негова съученичка, която на обед му разправяше колко много го обича, следобед правеше секс с най-добрия му приятел, а вечерта запълваше с правене на любов с него. Искаше всички да страдат колкото него, искаше светът да гори, искаше те да умрат, искаше да разберат болката му. Но не знаеше какво ще прави, когато те го разберат, ако го разберат. Убиваше се с музика, която нормалните човешки същества трудно могат да усвоят и осъзнаят, пиеше и прекарваше 40 часове сесии пред компютъра на една и съща игра, правейки едно и също нещо, отново и отново.
Минаха месеци. Никой не знаеше за състоянието му, никой не го разбираше напълно, единственият човек, на който бе споделил това, беше същата отрепка като него, която прекарваше безкрайни нощи и дни в игра на тази игра, човек, който беше щаслив, но затворен в себе си, човек, който се страхуваше от другите, защото мислеше, че могат да развалят щастието му, да развалят това, което той пази само за себе си. Но дойде друго момиче. И нещата се оправиха. Сега Ники слушаше прекрасна, мелодична музика, музика която го караше да лети, прекарваше повече време с приятелката си, радваше се на птичките и пчеличките, гледаше с умилиение как малките деца играят в градинките, целуваше страстно приятелката си. И беше щаслив. Наистина щаслив.
——–
С тези мини-разказчета, искам да кажа, че щастието е едно и също за всички хора, без значение от образование, социално положение, емоционалност. Всеки достига до него по свой собствен начин, всеки има свой образ на това щастие, но в края на всичко чувството е едно. И то е общо за всички.